Плуват стари ладии в кръвта ми,
от онези, дето ги сглобяват небръснати корабокрушенци,
на самотен остров, в южните морета.
Стари ладии, събрали греховете от Адам и Ева
до последния ми крясък към децата,
по стръмната ми кръв нагоре,
към водопада на сърцето
плуват.
Ако достигнат и запушат клапите,
след мен остават злобни погледи,
щи споменавате: умря
от ладии във вените.
Каква нелепа смърт!
Но не!
Подсъзнанието утаява
отложената ти любов
а ладиите корабокрушираха
в мъртвото вълнение на очите ти
потънаха към дъното на вените
завинаги
и скапаното чувство за ирония
конструира кораби от бъдеще
за откритите води
и мъртвите вълнения
за далечно плаване
без намеса на небръснати корабокрушенци
и всички острови ще станат обитаеми
небостъргачи от стомана и бамбук
ще никнат по скалите на доверието
поне докато дойдат самолетите
