На Д.
„Аз исках да напиша стихове
за гъвкавото злато на косите ти,
за люляка във нашата градина.
Но спря дъждът и над стобора вехт,
по влажните квадрати на асмите,
небето просна дрехата си синя.”
А ето какво се получи:
Позволи ми да стигна завоя на твоето щастие!
Правя крачка назад,
да налучкам ритъма на приближаване.
Когато умореното слънце
достигне сблъсъка на отвесното падане,
любовта ми ще бъде там,
точно на границата на залеза.
И, за да не прилича на самоубийство,
ще ми трябва спасението на погледа ти.
Ще бъдеш щастлива с цената на един поглед.
„Не се присмивай, аз разбирам сам,
че, вместо в търпеливата мастилница,
съм натопил перото си във здрача!”
