С един замах
събори чашата от масата.
А ми се пиеше от виното,
нищо че е вече кисело -
киселото
издържа всички ветрове.
Нали е вино,
изстискано от мургавите нощи...
на устните ти.
Такова вино ври
като бързеите на река
по облачните улици на погледа,
по нарязаните пръсти от обичане,
по дънчената извивка на бедрата ти.
Но не мога да стигна до виното,
освен чрез разрушаване
на каменната къща от обещания за после
или ако не срежа устните ти,
навръщане от вчера,
подложил усмивката си
като чаша на нощта.
Да пия вино или кръв -
ще наречете тези склонност
вампирско предложение за бъдеще,
но аз опитах по човешки -
дните се превърнаха
в разкаляното разстояние
на понеделник срещу събота.
и мисълта ми стана
на парчета нежност,
готови за убиване -
мушни ги
в студения джоб на якето,
при скалпела на ръката си.
Пиянството е форма
от привличане на същности,
захвърлили умората на времето
и само ти, изпита като вино,
ме връщаш в трезво състоятие,
додето не напълня нова чаша
от нагласата за скършено докосване.
Но няма чаши.
Масата е празна.
И празна е ръката ти,
виновница за тази бъркотия
по пода на доверието.
И вино няма -
отдавна е изпито,
и кръв...
отдавна е изтекла.
Остават само някакви вгорчени мисли -
спомен за откраднати съкровища -
бледи отражения на черната ми същност,
вяра че ще дойде нещо хубаво,
но вярата и истината
се убиват винаги взаимно
и аз, взаимно,
съм изправен между тях.
А мислех да напиша,
че те обичам
кисело,
но вдървеното съзнание
се обърна по надолнището
на измислената близост.
